Разказът на едно сираче - една затрогваща история на осиновено в Америка българче
В България се казвах Веселина, но тук съм вече с ново име- Ан Винсент. Това е фамилията на мама, която е дошла в Америка от Италия.
Сега си имам моя стая и знаеш ли колко много, много дрехи, играчки и барбита. И хладилникът пълен до горе. Дадоха ми и чисто нов таблет от американското училище. Никога не съм имала толкова много неща. Преобличам се по три пъти на ден, защото много се харесвам в новите дрехи, Я ми виж новите ботушки! Вчера ми ги купиха. Нали са хубави? Още не мога да се разбирам с мама и със сестра ми на английски. Добре, че са родителите на София от моя първи клас в българското училище „Джон Атанасов” в Чикаго, за да ни превеждат по телефона, иначе е много трудно.
Веднъж мама цял ден ми повтаря „Бългерия та Бългерия...” , а аз така се изплаших, защото си помислих, че иска да ме връща обратно в Дома за сираци там. Обадих се на чичо Радо, бащата на София, и той ме успокои. Мама искала да ми каже колко била красива природата в България. Когато тя дойде да ме вземе от Дома се поразходихме малко с колата из страната, но аз не видях нищо толкова красиво. Тук е много по-хубаво Чудя се, какво толкова красиво е видяла мама там.
На училище ходехме пеш. А то беше много, много далече от Дома. Беше много студено по пътя. Нямахме чорапи и краката ни бързо замръзваха. Той, господин директорът на Дома, не може да насмогне с това, какво първо да достави - храна ли, дрехи ли, обувки ли... Та ни казваше, че чорапите са последното нещо. Ние всички разбирахме това и си ходехме със скъсаните стари обувки и с по един чифт дрехи, с които и спяхме. Лошото беше, че нормалните деца в училище ни се подиграваха, че не си сменяме дрехите и тогава ми ставаше много мъчно.
Цялата статия може да прочетете във вестник "България Сега" от ТУК !
